Винаги съм искала очите ми да могат да правят снимки! Още от малка мечтаех за това.. 
Дори, когато виждах някоя красива панорама, мигах по няколко пъти, и мислех, че се запаметяват на някаква лентичка в съзнанието.
Снимах толкова красиви гледки, снимах дори семейството си, с надеждата, че един ден, когато тях вече ги няма, аз просто ще легна и ще превъртам снимките една по една, така споменът за тях нямаше да избледнява.
Толкова би било хубаво да е истина...
Но ето, че един по един те си заминават.. завинаги.. Е, искам да видя снимките, които направих, къде са? 
Лягам на леглото и затварям очи с надеждата да видя всички снимки, които съм направила с очите си..но тях ги няма. Изчезнали са... А споменът за хората отишли си завинаги бавно избледнява.. Губят се в бездната.. Просто се губят...
А ако това беше възможно, ако беше възможно да правим снимки с очите си.. какво ли би било..
Може би щяхме да запаметим абсолютно всеки момент, независимо дали тъжен или щастлив...
Споменът за хората, заминали си от нас никога нямаше да избледнее. 
В момент на слабост щяхме да можем просто да разгледаме тази безкрайна лента в съзнанието си.. щяхме да си спомним за моменти, които сме били забравили.. уви, това е невъзможно..
Невъзможно е, а колко хубаво би било...

Любимата ми балада!
Текста, мелодията, изпълнението... Неповторима!

.

За първи път имах нужда да легна и да плача, плача и плача.. докато ми се изчерпат сълзите...
Не веднъж съм стояла просто така и съм нареждала пъзела на житейския ми път.. или поне тази част с любовта, но този път.. този път беше различно. Този път сълзите не напираха, аз ги предизвиках.. и имах нужда от това... Чувствах се толкова уморена и унижена.. чувствах се като онези афоризми, които си ги чел толкова много пъти, че като започнеш да четеш началото си казваш "Уф, това го знам.." и просто преминаваш към друг.
Плаках не само заради човека, на което принадлежи сърцето ми в момента, а и за всички онези, които са минали през живота ми като ураган. В момента, в който поредната предизвикана сълза се стече по лицето ми, чух гласовете на близките ми и се запитах, защо по дяволите копнея за любовта на един човек, когато 10 други ме обичат в пъти повече и биха дали всичко за мен? След което размишлявах по този въпрос и разбрах, че може да ме обичат в пъти повече, но аз съм живяла малкото си живот с тях... копнея за любовта на човекът, който би си казал "Боже, защо не я срещнах по-рано..", този, който би ме обичал колкото тях.. би ме обичал въпреки недостатъците ми.
След това се сетих и какво си бях пожелала на 11.11.'11г.
Не се сбъдна... както и на повечето хора, но дали всички са го пожелали от сърце и през сълзи? Е, аз да.. и пак нищо... Мечтите са илюзии.. живееш ли с тях - до никъде няма да стигнеш. Реших да спра да бъда малката, глупава мечтателка и да започна да мисля трезво... След всяко разочарование си казвах, че ще продължа да вярвам в любовта. Но как да вярваш в нещо, което винаги те напуска?...
Плачех и шепнех, че не искам никога повече да обичам... Да нямам чувства... Уморих се. Омръзна ми.. Прекалено много пъти ме разочароваха хора, за които бих убила.
Плъзна се още една сълза по лицето ми.. но тя бе последната. Реших да продължа напред. Явно съм била жалка наивница... Реших повече да не мисля за хората, заради които усмивката ми избледня...
Поне до следващия момент на слабост...

11:11 ... 11.11.'11

Днес в 11:11 на 11.11.'11 си пожелах да се върнеш... 
Не вярвам на тези неща, но реших и аз да опитам, пък знае ли човек.. може и да се сбъдне..
Казват, че ако наистина го искаш, то ще се случи. 
Е, аз от прекалено дълго време мечтая за това...
Дори ми се насълзиха очите.. не знам защо, просто се плъзна една сълза...
Може би защото искам да повярвам, че ще се сбъдне, но как, след като съм направила всичко възможно това да се случи, но...просто не става..
Е, пожелах си това, за което копнея.. и сега какво? 
Да чакам? Аз и без това друго не правя.. чакам ли чакам... 
Да се надявам? Та аз от седмици си представям как всичко ще е както преди...
Какво да правя?...
Ако това е лъжа ли? 
Повярвай, знам, че е лъжа, но дори след тази дългоочаквана дата, аз ще продължа да чакам и да се надявам...
Ще продължа, защото надеждата умира последна, а една малка частица в мен вярва, че ще имаме още един шанс..
 Аз чакам....