Не веднъж съм стояла просто така и съм нареждала пъзела на житейския ми път.. или поне тази част с любовта, но този път.. този път беше различно. Този път сълзите не напираха, аз ги предизвиках.. и имах нужда от това... Чувствах се толкова уморена и унижена.. чувствах се като онези афоризми, които си ги чел толкова много пъти, че като започнеш да четеш началото си казваш "Уф, това го знам.." и просто преминаваш към друг.
Плаках не само заради човека, на което принадлежи сърцето ми в момента, а и за всички онези, които са минали през живота ми като ураган. В момента, в който поредната предизвикана сълза се стече по лицето ми, чух гласовете на близките ми и се запитах, защо по дяволите копнея за любовта на един човек, когато 10 други ме обичат в пъти повече и биха дали всичко за мен? След което размишлявах по този въпрос и разбрах, че може да ме обичат в пъти повече, но аз съм живяла малкото си живот с тях... копнея за любовта на човекът, който би си казал "Боже, защо не я срещнах по-рано..", този, който би ме обичал колкото тях.. би ме обичал въпреки недостатъците ми.
След това се сетих и какво си бях пожелала на 11.11.'11г.
Не се сбъдна... както и на повечето хора, но дали всички са го пожелали от сърце и през сълзи? Е, аз да.. и пак нищо... Мечтите са илюзии.. живееш ли с тях - до никъде няма да стигнеш. Реших да спра да бъда малката, глупава мечтателка и да започна да мисля трезво... След всяко разочарование си казвах, че ще продължа да вярвам в любовта. Но как да вярваш в нещо, което винаги те напуска?...
Плачех и шепнех, че не искам никога повече да обичам... Да нямам чувства... Уморих се. Омръзна ми.. Прекалено много пъти ме разочароваха хора, за които бих убила.
Плъзна се още една сълза по лицето ми.. но тя бе последната. Реших да продължа напред. Явно съм била жалка наивница... Реших повече да не мисля за хората, заради които усмивката ми избледня...
Поне до следващия момент на слабост...
Няма коментари:
Публикуване на коментар