Винаги съм искала очите ми да могат да правят снимки! Още от малка мечтаех за това.. 
Дори, когато виждах някоя красива панорама, мигах по няколко пъти, и мислех, че се запаметяват на някаква лентичка в съзнанието.
Снимах толкова красиви гледки, снимах дори семейството си, с надеждата, че един ден, когато тях вече ги няма, аз просто ще легна и ще превъртам снимките една по една, така споменът за тях нямаше да избледнява.
Толкова би било хубаво да е истина...
Но ето, че един по един те си заминават.. завинаги.. Е, искам да видя снимките, които направих, къде са? 
Лягам на леглото и затварям очи с надеждата да видя всички снимки, които съм направила с очите си..но тях ги няма. Изчезнали са... А споменът за хората отишли си завинаги бавно избледнява.. Губят се в бездната.. Просто се губят...
А ако това беше възможно, ако беше възможно да правим снимки с очите си.. какво ли би било..
Може би щяхме да запаметим абсолютно всеки момент, независимо дали тъжен или щастлив...
Споменът за хората, заминали си от нас никога нямаше да избледнее. 
В момент на слабост щяхме да можем просто да разгледаме тази безкрайна лента в съзнанието си.. щяхме да си спомним за моменти, които сме били забравили.. уви, това е невъзможно..
Невъзможно е, а колко хубаво би било...