Най-сетне и аз!

До преди минути вярвах в това, че хората, парадиращи колко са щастливи, всъщност са най-самотни и нещастни. Глупости!
Летя от щастие, искам всеки да знае колко съм щастлива.. искам да изкрещя на света "Щастлива съм!". Искам да ми завиждат на щастието, на искрената ми усмивка, на блещукащите ми пламъчета в очите, за прекрасния човек до мен, виновен за безграничното ми щастие... Усмивката ми е на лицето дори в момента...
Не намирам думи, с които да опиша любовта и благодарността си към него.. а и всяка дума би била нищожна... Единствен той, моят слънчо, моята сбъдната мечта, човекът, който обичам повече от всичко - единствен той  ме разплака от щастие. Не помня кога за последно ми се бе случвало, не помнех и чувството.. но той го направи! Той ми припомни какво е да плачеш от щастие и с усмивка на уста!


АЗ СЪМ НАЙ-ЩАСТЛИВОТО МОМИЧЕ В ЦЕЛИЯ СВЯТ, БЛАГОДАРЕНИЕ НА Е.А. !! <3

БЛАГОДАРЯ ВИ

Благодаря ти МАМО, че си ме родила, кърмила и пазила като зениците на очите си! Благодаря ти за грижата, разбирането... за това, че не се отказа от мен като Р.

Благодаря ти БАБО, че ме научи да чета и пиша, че беше строга и раздаваща се, че дори когато сега не ме разбираш, не спираш да ме обичаш. Благодаря ти, че от първата ми глътка въздух, до сега, човек с мечти и цели в живота, ти си до мен. За това, че не веднъж съм те разочаровала, не спираш да ме подкрепяш.

Благодаря ти МАМЕ, че ми посвети времето си и направи годините на моето детство най-хубавите! Че ме научи да вярвам в Бог, че ме научи, че времето поставя всеки човек на мястото му. Че единствена ме нарича "моето Слънчице"... че не се сърдеше като се държах лошо с теб, а напротив - прегръщаше ме и ме целуваше по челото, защото знаеше, че мразя по бузките... Липсваш ми.


Благодаря ти ДЯДО, че благодарение на теб, за първи път в живота си почувствах, че съм помогнала на някого, а именно когато ти оправих апарата за захарност. Почувствах, че наистина съм направила добро... Липсваш ми.


Благодаря ти АЦЕ, че ме научи да карам колело, че в 23ч. си ме водила до нас, просто защото така ми е хрумнало. Благодаря ти, че никога не си отказвала на моя молба.

Благодаря ти баща ми, че не спря да ме критикуваш и че никога не каза Браво, това събуди в мен ината да ти показвам, че мога още и още! Благодаря ти, че никога не си бил до мен.. в това, в което си се превърнал, с чиста съвест мога да кажа, че се радвам, че си далеч от мен!

Минало.

Ако знаеше и за половината от нощите, в които не съм заспивала, мислейки за теб...
Ако знаеше и за половината от сълзите, които съм изплакала по теб...
Само колко болка се криеше зад моята усмивка...
Ако беше страдал на половината колкото мен...
Съсипвала съм се безброй пъти и не питай как съм намирала сили на сутринта да продължа все едно ми няма нищо...
Как съм крила колко ме боли, за да спестя упреците на най-близките ми хора...
Колко съм се молила да ме потърсиш.
Няма ден, в който да не мисля за теб... но сега е друго, сега е друго.......

Страдаше с усмивка на уста

Дните просто преминаваха пред очите й. Носеха се бавно, като студения полъх на този ден. Докосваха се до премръзналата й кожа. Прокарваха си път през тъмните й коси, сякаш да й припомнят, че не е сама. Но тя беше. Беше толкова самотна и изгубена... Не помнеше пътя, по който да се върне. Не успяваше да надмогне себе си. И снежнобелият хоризонт пред погледа й изглеждаше тъжен, като нейните очи. Толкова объркана, строеше стени пред себе си. Отново. Отново бягаше от болката, като несъзнателно поставяше тези прегради. От страх.... Този непреодолим страх, вродил се в съзнанието й, каращ я да върши недообмислени неща, да прави грешки, да се отдалечава от всичко и всички... Уплашена! Това бе точната дума. Чувстваше се като дете, което отчаяно се опитва да се защити. Но имаше ли значение? Тя вече бе променена!
Смразяващ студ! Това усещаше в душата си. Сякаш там никога не е туптяло сърце, което да топли пустотата й от чувства. Сякаш там започваше нов ледников период и всичко оставаше заровено под дълбоките преспи сняг. Самотата бе свила сърцето й......
Страдаше с усмивка на уста!