Дните просто преминаваха пред очите й. Носеха се бавно, като студения полъх на този ден. Докосваха се до премръзналата й кожа. Прокарваха си път през тъмните й коси, сякаш да й припомнят, че не е сама. Но тя беше. Беше толкова самотна и изгубена... Не помнеше пътя, по който да се върне. Не успяваше да надмогне себе си. И снежнобелият хоризонт пред погледа й изглеждаше тъжен, като нейните очи. Толкова объркана, строеше стени пред себе си. Отново. Отново бягаше от болката, като несъзнателно поставяше тези прегради. От страх.... Този непреодолим страх, вродил се в съзнанието й, каращ я да върши недообмислени неща, да прави грешки, да се отдалечава от всичко и всички... Уплашена! Това бе точната дума. Чувстваше се като дете, което отчаяно се опитва да се защити. Но имаше ли значение? Тя вече бе променена!
Смразяващ студ! Това усещаше в душата си. Сякаш там никога не е туптяло сърце, което да топли пустотата й от чувства. Сякаш там започваше нов ледников период и всичко оставаше заровено под дълбоките преспи сняг. Самотата бе свила сърцето й......
Страдаше с усмивка на уста!
Няма коментари:
Публикуване на коментар