Добро утро.

Хубав старт на деня.. ужасен махмурлук. За първи път пия ракия и то на екс. Разбрах едно - вие ми се свят адски много, премрежва ми се погледа, но мога да вървя в права линия и да пиша разбираемо. И да - голям махмурлук.
Запознах най-добрата ми приятелка с него. Радвам се, защото се разбираха, а не очаквах това, тъй като и двамата са пълна противоположност. Каза ми "Потвърждавам, тоя става сис.. избрала си идеалния човек :*" и след тези думи усмивката е още на лицето ми. За нея помага и той разбира се. Имам малки съмнения в него, но мисля че е нормално. С времето и те ще избледнеят.

И да, той ми липсва все още.

И как изведнъж всичко се променя...

Честно казано не знам защо възстанових блога, мисля че ми е ненужен. Но преди няколко дни срещнах един случаен блог. Момичето, което пишеше в него, го имаше още от 2007г. Направи ми впечатление и реших да го прегледам само по години. 2007, 2008, 2009... като й четях публикациите, усещаше се как от едно 16 годишно момиче, тя се превръща в жена. Как от глупавите й разсъждения, тя вече има собствен начин на писане. Мислех си.. ами ако и аз след примерно 5 години отворя този блог и прочета от първата до последната публикация? Би било доста странно и.. натъжаващо. Ще си припомня случки, които съм забравила. Може би това е единствената причина, поради която отново пиша тук.

Не се радвам, че завърших и тази година, напротив, иска ми се да не беше свършвала. Сега трябва да мисля за матурите, макар и да е рано, искам да ги взема с добра оценка.
Усещам, че става все по-трудно. Изкачвам се по въображаема стълбичка и с всяко стъпало става все по-сложно, но пък и ме прави по-упорита.

За сега се очертава доста вълнуваща година. Дано всичко, което съм намислила се случи. Ще видя нови места, хора.. ще събера куп приятни спомени. Надявам се само всичко да мине така, както искам.

Щастлива съм, но я нямам онази подкрепа, която имах до преди няколко седмици. Усещам, че съм обичана, но не.. не е същото... Надявам се обаче това да се промени. Надявам се, че всичко което сме говорили ще стане. Надявам се, защото би било прекрасно. Защото този път усещам, че не аз единствена се боря за тази връзка. Чувствам се обичана и съм щастлива!

Той? Липсва ми... Липсва ми ужасно много. Искам да знам как е, какво прави.. искам да знам как минават дните му, но... Затова просто се примирявам, защото аз избрах да е така. Виждам, че постига голям успех в университета, до някъде ми е гузно, чувствам се виновна че до преди това не е било чак така, но съм щастлива, че той е щастлив.

От сега нататък ще се опитам да пиша доста по-редовно тук. :))

В момент на слабост.

Знаеш ли какво.. знаеш разбира се – липсваш ми. Липсваш ми болезнено много, но не мога да се върна.

Липсва ми как се интересуваше от мен, как винаги питаше „как си”... Липсваш ми, затова и пиша това със сълзи на очи.

кйкйк

Поредния ден започна без него... Поредния скучен и мрачен ден. Поредния самотен ден....
Чувствам се празна... Част от мен липсва.. моята любима част.
Той беше моята упора, моят смях, моят въздух, моето момче. Беше.. и все още е. Винаги ще е.
Липсва ми.. Липсва ми всичко с него.. липсват ми дори караниците ни. ЛИПСВА МИ..............
Но така е по-добре.. по-добре за него........

Имам нужда....

Имам нужда да е до мен, да ме прегърне и да ми каже, че ми прощава за всичко.
Имам нужда да ме подкрепя, както винаги го е правил.
Имам нужда да чуя гласа му.
Имам нужда да го видя.
Имам нужда да знам, че той отново е мой.
Имам нужда да видя, че отново двамата сме щастливи.
Имам нужда да знам, че той вярва в мен.
Имам нужда....

Със себе си...

Защо с човек, когото не съм виждала?
Защото той е много повече от тези, които са около мен. Защото той е идеален за мен.

Защо с него, след като не веднъж ме е наранявал?
Защото аз знам, че го прави несъзнателно. Защото всеки греши.

Защо с него, след като няма как да просъществува тази връзка заради километрите?
Защото нашето е повече от любов. Никой не би разбрал това, което и двамата чувстваме.

Защо с него, след като той може да е с друга в реалния свят?
Защото му вярвам безрезервно много. Защото той е спечелил цялото ми доверие.

Защо с него, след като до преди дни не му бях чувала гласа?
Защото вярвах, че той ще се промени. Виждах усилията, които полага. И той го направи. Промени се заради човек, когото не беше виждал и чувал. Малко хора биха го направили.

Защо се събираме след всяка раздяла?
Защото си принадлежим. Защото никой не иска това да приключва, защото минахме през ужасно много изпитания, защото това е истинско!

Защо сега не сме заедно?
Заради мен. Защото той заслужава момиче, което ще може да го прегърне, за да го успокои.

От това боли ли ме?
Разкъсвам се отвътре. Но така е по-добре...

Липсва ли ми?
Убийствено много.

Обичам ли го? 
Винаги ще го обичам!

Ще забравя ли всичко, което изживях с него?
Не! Всяка една сълза, усмивка, всяка една безсънна нощ, всяка болка, което е усетило сърцето ми заради него... ВСИЧКО си струваше! Никога няма да забравя този човек и изживяното с него!

2 ~

Вмъкнах се в живота му и го преобърнах. Вмъкнах се без покана, без намек, без предупреждение... Влезнах в живота му и поисках него.. поисках любовта му, поисках сърцето му. Поисках онзи - разбрания, добрия.. човека, който се държеше с мен като с принцеса. Който ми показваше, че знача нещо за него. Който ме обичаше, и когото обичах.
Обичах го, защото той опозна света ми, научи всяка точка в мен. Обичах го защото объркваше мислите ми, побъркваше същността ми.. побъркваше сърцето ми. Беше моята радост и моята болка.
Нищо от това не се е променило. Все още го обичам с цялата си душа, макар че изгубих голяма част от нея. Все още го обичам с цялото си сърце, макар че от него не е останало много.


Вледенявам се. Живея без разум, без усещания, без мисли. Остана ми само чувството за вина.. нищо друго.Толкова виновна се чувствам... Сякаш в сърцето ми е забит пирон. Пирон, с който някой не спира да дълбае.
Не знам какво остана от мен. В сърцето ми живееха куп усмивки, куп красиви спомени. Сега то е разбито. Милиони парченца се разпръснаха като прашинки.
Унищожаваше ме, а после ме съживяваше.
Пуснах го.. Пуснах го, защото така е по-добре и за двамата. Пуснах го, защото заслужава момиче, което ще бъде наистина до него, когато се чувства зле.. защото тя ще може да го прегърне и целуне.

Търся една-едничка причина да се усмихна, а и нея не намирам. Сега аз съм едно нищо. Нищо, което пусна истинската любов.

..И бавно покорявам върхове в живота си, но не и в любовта. Там сякаш нещо ми липсва. Сякаш съм родена, само за да я търся. Да търся нещо, което го няма. Да търся нещо обречено.
И очите ми са потънали в сълзи. Но.. аз съм виновна. Аз се предадох.
И сърцето ми сломено, прекършено, превърнало се вече в прах, едва тупти тази нощ. Едва на болката издържа. ..А някога в него събирах всичките си усмивки.



Миналото ми е щастието, което търся, но нямам.

.

Боли ме глава, очите ми са подути, спала съм само 2 часа... Нямам настроение, не ме интересува какво се случва около мен. Всичко ми е до болка безразлично и сиво. Чувствам се толкова жалка.. толкова безсърдечна и глупава... И има защо.
Предадох човека, за когото давам всичко... Предадох го, а снощния ни разговор още ми се прокрадва в ума..
Спомням си думите му... Думи, които никога не исках да чувам.. думи, които дълбоко се настаниха в съзнанието ми.

Обичам.

Да чуеш гласа му.. онзи глас, за който си копняла 2г...
Да чуеш как нежно и с усмивка на лице ти говори...
Да чуеш "Обичам те" и да не си мислиш "Поредния, който казва тези думи, а не ги чувства наистина"...
Да чуеш онова нежно и изпълнено с любов "Мъниче"....
Да чуеш как се смее...
Да знаеш, че чакането си е струвало...
Да знаеш, че той е всичко, което някога си искала...
Да знаеш, че той е "твоята половина"...
Да знаеш, че той е положил усилия и се е променил само за да бъде с теб, само за да си доволна ти...
Да знаеш, че там има сърце, което тупти за теб.. което те обича безрезервно много...
Да знаеш, че там е Той, твоето момче...

..........

Аз съм един безчувствен човек. Човек, който не заслужава НИЩО! Не заслужава обич, не заслужава човек до себе си, не заслужава някой да му вярва...
Е, той заслужаваше поне истината.. аз не можах да я кажа. Имах буца в гърлото си.
Едва говорех.. сълзите не спираха, а не исках да разбере, че вече хилядната се стича по бузата ми.
Това беше най-трудния разговор в живота ми. Най-................... нямам думи.........
Разговор, който не трябваше да бъде провеждан.. разговор, за който цял живот ще съжалявам.
Но и разговор, който ще бъде поправен...

Объркано е....

Това е нещо нереално, изумително, болезнено, объркващо...
Преди месец го преодолях, но сега няма да мога.. Прекалено сложно стана.. дори и за мен самата.
В главата ми е каша! Не мога да реша проблема, не мога да избера, не мога и да оставя всичко това така. Този път трябва да направя своя избор. Трябва да реша къде бих се чувствала по-добре.
И мисля, че знам, но.. сложно е.. ужасно сложно е... Каквото и да избера.. все ще нараня някого. А не искам. Прекалено ценни са ми. Прекалено си ги уважавам. Прекалено си ги обичам.
И мисля.. мисля.. мисля, но нищо. Все така съм объркана. Все така шокирана от това, което се случи.
Ако всичко това беше излязло наяве преди 2 дни.. само преди ДВА дни.. сега щях да знам какво да правя.. и щеше да ми бъде лесно. Но не.. трябваше да ми се стовари върху главата в момент, в който не съм и подозирала, че може да се стане. И защо? Защото трябва да ми е гадно, трябва да съм раздвоена, объркана, изненадана.. трябва да умувам какво искам, защо, дали е по-добро....
Сложно е.. не за първи път попадам в подобна ситуация, но тук нещата са прекалено заплетени.
И никой не може да ми помогне. Никой не знае какво би направил ако беше на моето място. И аз не знам.
Дано не сгреша. Дано не и този път. Дано...

1~

И го виждаш.. него - човекът, който виждаш за пръв път.. и се влюбваш. Не в него разбира се. Влюбваш се в тялото му.
Вижда се, че с един замах би повалил не един. Ясно се очертават плочките на корема му от прилепналата тениска. Има татуировка. Обожаваш мъже с татуировки.. изглеждат по-.. мъжествени? И ти не знаеш защо.
Влюбваш се в усмивката му. Колко красива усмивка... Този котешки поглед.. малки, пъстро зелени очи. Поглежда те и се усмихва.. Вижда се, че няма навика да се оглежда.. да види поредните вперили мръснишки поглед в него. Изведнъж.. той се обръща, поглежда те.. и се усмихва. И ти летиш! Забелязал те е сред многото. Чувстваш се специална, въпреки че се прокрадва мисълта, че може би просто е забелязал, че не сваляш очи от него.. а може би някой му е казал.. кой знае... Факт е, че те погледна.
Не го познаваш.. но знаеш, че с него би се чувствала защитена.. и как няма.
Изглежда толкова.. секси. Забелязваш, че всяка го гледа.. нормално, та той е перфектен. Тази мъжественост, която излъчва, това мускулесто тяло... Коя не би го искала?
Ти също го искаш. Изглежда толкова потаен.. искаш да го опознаеш. Да разбереш какъв е живота му, да разбереш за приятелите и враговете му.. защо не и за любовите. Искаш да разбереш дали също е толкова перфектен и отвътре. Дано е... Би бил наистина перфектен.
Бъди реалист. Няма перфектни хора. Сигурно е поредния плейбой, който се възползва от сексапила си, за да вкара в леглото си поредната наивница. Сигурно е поредния грубиян, който не може да оцени момичето до себе си.. ако има такова. Вероятно е лъжец, използвач, интригант, глупак. А може би не? Няма от къде да знаеш.. няма и да разбереш. След ден, той си тръгва. И въпреки че казват, че светът е малък.. се съмнявам да се срещнете отново.
За него ще останеш онова момиче, което не сваляше поглед от него.. за теб ще остане онова момче, което искаше да опознаеш, онова момче, с идеалното тяло, онова момче ухаещо на секс.
А може би не...

^^

А като се замисля, че бях готова да се откажа... Каква съм глупачка! Щях да пусна човека, когото обожавам, щях да се залъгвам, че съм го забравила.. щях да лъжа сърцето си, че съм щастлива без него...

Искам малко вяра...

Да искаш, а да не ти позволяват.
Да искаш зрънце вяра, а да не ти я дават.

Да ти казват, че не си готова, а всъщност преди доста години да си научила най-важните уроци.

Намирам капка вяра там, в нищото.. и те моментално ми я отнемат.
Показвам им, че съм готова за живота, а те не искат да видят успеха ми.

Никой не иска да е сам в празна стая, в непознат град. Е, аз искам.

Искам да съм сама. Само тогава доказвам на себе си, че мога. 

Защо доказвам на себе си? Защото и моята вяра ме напуска.

Защото въпреки че знам, че мога.. въпреки че знам, че съм силна и че ще успея.. аз се съмнявам.

Не ми позволяват да поема живота си в свои ръце, да се науча...