Ти, именно Ти ще бъдеш Новогодишното ми желание.

Още няколко часа до края на 2011г. и началото на 2012г.
Колко бързо се търкулна годината... Колко неща изживях, колко усмивки раздадох, колко сълзи изплаках...
Колко щастливи моменти, и колко пъти съм била пред саморазрушението...
Преди 1г., на този ден бях на друго място, бях с други  хора, бях с него... Преди 1г, някой ми казваше "Обичам те".. и му вярвах, защото и аз го чувствах. Преди 1г не мислех, че мога да го загубя. Преди 1г. бях щастлива!!
А сега? Сега ми е все едно с кого съм, щом не съм с него. Сега.. сега всичко ми е безразлично, сега не вярвам в нищо.
Днес.. днес е същата еднообразна събота.. щом съм без него. Днес, утре.. и всеки предстоящ ден ще е такъв.. защото го няма... Няма го човека, заради когото вярвах, мечтах и се усмихвах. Няма го...
 Познавам се твърде добре, и знам, че секунди преди настъпването на Новата година, ще заплача... Просто го знам... Знам също и че ще си пожелая отново да сме заедно, макар да знам, че няма да се сбъдне. Ще си те пожелая. Ти, именно Ти ще бъдеш Новогодишното ми желание. И моля те.. умолявам те - сбъдни ми се!

Липсваш ми.

Уморих се... Не мислех, че ще дойде този ден, но ето.. уморих се! Уморих се да ми липсваш, да се заблуждавам, че ще е както преди. Уморих се от фалшивите надежди, които сама си давам.. Наранявам се. Разбираш ли? Наранявам се! Боли ме! Странното е, че май тази болка ми харесва.. иначе защо продължавам да го правя?
Аз съм глупачка! Една наивна глупачка!
Срам ме е от себе си. Разбираш ли?! Срам ме е, защото се моля да ми обичаш. Не го знаеш, не го показвам, не искам да го призная пред себе си... Не искам и не мога. Не мога да призная, че съм паднала толкова ниско... Просто не мога...
Ненавиждам се! Станала съм толкова слаба и ранима... Ненавиждам се!!!!
Изумена съм от сърцето си...
Кървеше, а те обикна. Помогна му да забрави какво е изживяло, накара го да се усмихне... Усмихна се така, както никога не се бе усмихвало .. толкова искренно и чисто. А след това? След това го стъпка. Стъпка го без да се замислиш. Не му бе за пръв път, но го заболя както никога. Може би защото не го очакваше от теб. Факт е, че е на парченца... Стотици.. хиляди парченца. И само един човек може да му помогне.
Боли ме, разкъсвам се отвътре, съсипвам се... но знаеш ли какво? - продължавам да те обичам така, както винаги съм те обичала.
I miss you.

Каква Коледа............

Само твоето "Весела Коледа!" има значение, но него го няма...
Всичко е толкова тъжно.. По празници най-много боли от самота, разбираш ли?! Боли ме.. боли ме, защото мислех, че на този прекрасен празник ще те видя, прегърна, целуна... Но не.. На този ден дори сме разделени.
Жалко е.. Толкова време заедно, а на този ден не...
Обещала съм си, че няма да плача, но.. сълзите напират.. не мога да ги спра... Може би и не искам.. не знам.
Представях си как ще гледаме коледните филмчета, сгушени един във друг...
Как ще се разкарваме, леко премръзнали, но щастливи, че сме заедно...
А какво стана... Гледам глупавите коледни филмчета сама и мисля за дните, в които бяхме заедно и бяхме щастливи... А сълзите? Сълзите си текат една след друга... Очите ме болят от напразно изплакани сълзи...
Мразя се.. Чуствам се ограбена...
- Коледа е! - казвам си.. - Усмихни се! ...
И слагам фалшивата усмивка.. а сърцето кърви.. душата е празна.. Няма те...
По улиците чувам смях.. Те се радват. Те - щастливите... аз не съм от тях...
Нямам сили.. няма и точни думи, с които да опиша как се чувствам...
 Боли ме, липсваш ми.. Това е всичко...

Винаги съм искала очите ми да могат да правят снимки! Още от малка мечтаех за това.. 
Дори, когато виждах някоя красива панорама, мигах по няколко пъти, и мислех, че се запаметяват на някаква лентичка в съзнанието.
Снимах толкова красиви гледки, снимах дори семейството си, с надеждата, че един ден, когато тях вече ги няма, аз просто ще легна и ще превъртам снимките една по една, така споменът за тях нямаше да избледнява.
Толкова би било хубаво да е истина...
Но ето, че един по един те си заминават.. завинаги.. Е, искам да видя снимките, които направих, къде са? 
Лягам на леглото и затварям очи с надеждата да видя всички снимки, които съм направила с очите си..но тях ги няма. Изчезнали са... А споменът за хората отишли си завинаги бавно избледнява.. Губят се в бездната.. Просто се губят...
А ако това беше възможно, ако беше възможно да правим снимки с очите си.. какво ли би било..
Може би щяхме да запаметим абсолютно всеки момент, независимо дали тъжен или щастлив...
Споменът за хората, заминали си от нас никога нямаше да избледнее. 
В момент на слабост щяхме да можем просто да разгледаме тази безкрайна лента в съзнанието си.. щяхме да си спомним за моменти, които сме били забравили.. уви, това е невъзможно..
Невъзможно е, а колко хубаво би било...

Любимата ми балада!
Текста, мелодията, изпълнението... Неповторима!

.

За първи път имах нужда да легна и да плача, плача и плача.. докато ми се изчерпат сълзите...
Не веднъж съм стояла просто така и съм нареждала пъзела на житейския ми път.. или поне тази част с любовта, но този път.. този път беше различно. Този път сълзите не напираха, аз ги предизвиках.. и имах нужда от това... Чувствах се толкова уморена и унижена.. чувствах се като онези афоризми, които си ги чел толкова много пъти, че като започнеш да четеш началото си казваш "Уф, това го знам.." и просто преминаваш към друг.
Плаках не само заради човека, на което принадлежи сърцето ми в момента, а и за всички онези, които са минали през живота ми като ураган. В момента, в който поредната предизвикана сълза се стече по лицето ми, чух гласовете на близките ми и се запитах, защо по дяволите копнея за любовта на един човек, когато 10 други ме обичат в пъти повече и биха дали всичко за мен? След което размишлявах по този въпрос и разбрах, че може да ме обичат в пъти повече, но аз съм живяла малкото си живот с тях... копнея за любовта на човекът, който би си казал "Боже, защо не я срещнах по-рано..", този, който би ме обичал колкото тях.. би ме обичал въпреки недостатъците ми.
След това се сетих и какво си бях пожелала на 11.11.'11г.
Не се сбъдна... както и на повечето хора, но дали всички са го пожелали от сърце и през сълзи? Е, аз да.. и пак нищо... Мечтите са илюзии.. живееш ли с тях - до никъде няма да стигнеш. Реших да спра да бъда малката, глупава мечтателка и да започна да мисля трезво... След всяко разочарование си казвах, че ще продължа да вярвам в любовта. Но как да вярваш в нещо, което винаги те напуска?...
Плачех и шепнех, че не искам никога повече да обичам... Да нямам чувства... Уморих се. Омръзна ми.. Прекалено много пъти ме разочароваха хора, за които бих убила.
Плъзна се още една сълза по лицето ми.. но тя бе последната. Реших да продължа напред. Явно съм била жалка наивница... Реших повече да не мисля за хората, заради които усмивката ми избледня...
Поне до следващия момент на слабост...

11:11 ... 11.11.'11

Днес в 11:11 на 11.11.'11 си пожелах да се върнеш... 
Не вярвам на тези неща, но реших и аз да опитам, пък знае ли човек.. може и да се сбъдне..
Казват, че ако наистина го искаш, то ще се случи. 
Е, аз от прекалено дълго време мечтая за това...
Дори ми се насълзиха очите.. не знам защо, просто се плъзна една сълза...
Може би защото искам да повярвам, че ще се сбъдне, но как, след като съм направила всичко възможно това да се случи, но...просто не става..
Е, пожелах си това, за което копнея.. и сега какво? 
Да чакам? Аз и без това друго не правя.. чакам ли чакам... 
Да се надявам? Та аз от седмици си представям как всичко ще е както преди...
Какво да правя?...
Ако това е лъжа ли? 
Повярвай, знам, че е лъжа, но дори след тази дългоочаквана дата, аз ще продължа да чакам и да се надявам...
Ще продължа, защото надеждата умира последна, а една малка частица в мен вярва, че ще имаме още един шанс..
 Аз чакам....

hug

Не съм като другите, няма да ти повтарям колко те обичам, ще ти го кажа веднъж, но в правилният момент!
Не съм като другите, няма да ти повтарям клишето, че си ми най-добрата приятелка, ще ти го докажа с действията си!
Не съм като другите, няма да те оставя в труден момент, а ще съм до теб!
Не съм като другите, няма да ти кажа да спреш да плачеш за някого, напротив, плачи.. понякога помага.. но това продължи ли повече, ще те развеселя!
Не съм като другите, няма да те обвиня, че си направила грешният избор, напротив, ще те оставя да се опариш, за да се научиш! Но после редовно ще ти натяквам, че бях права!
Не съм като другите, няма да ти кажа да не се дразниш с даден човек, напротив, заедно ще го съсипем!
Не, не съм като другите! Аз никога не бих те предала! <3

Прости ми...

Прости ми, че жадувах за устните ти, погледа, гласа...
Прости ми, че бях заблудена от околните и не разбрах какъв си всъщност...
Прости ми, че не можах да те видя нито веднъж...
Прости ми, че се уморих от всичко толкова рано...
Прости ми, че не оцених какво ми даваше...
Прости ми, че не ти показах всъщност колко щастлива бях с теб...
Прости ми, че продължавам да те обичам...

.

Сякаш се върнах няколко години назад...

Погледнах се отстрани, погледнах се с по-зрели очи...
Върнах се там, където стоеше дете плачещо и съжаляващо.., че не е по-зряло, че животът още не го бе поставил пред нито едно изпитание.
Плачеше за човек, който не го заслужаваше...
Обвиняваше себе си, за Неговите грешки.
Поемаше ударите, предназначени за Него.
Предпочиташе да поеме болката му.
Видях как едни детски очи не можеха да заспят, защото се давеха в сълзи.
Бореха се за нещо така невъзможно...
И все пак вярваха, че някой ден ще получат това, за което сега така тъгуват.
Видях как едно дете се отказва от хилядите си мечти, за да получи една-единствена.
Една така болезнена мечта.
Видях как едно дете проклина всичко друго, защото няма Него.
Видях как едно дете мечтаещо да не съществува.
Та то беше едва на 13. Колко красиви моменти го очакваха, колко мигове на радост. Колко усмивки...
След това видях месеци от живота на това невинно дете.. все едно бяха на филмова лента...
Бе станала на 14, но болката личеше в очите й.
Видях как тя започна да води последният си разговор с Него.
Той - все така готов да я нарани, да я смаже, да я направи на пух и прах.
Тя - все още наивна, но в очите й прозираше омразата.
Зарече се, че ще забрави а този човек, само след като му върне всичко, което й е причинил.
Толкова омраза в душата на това дете. Презираше целият свят. Копнееше за това отмъщение.
Отново тази филмова лента.. виждах сълзите на детето. Виждах болка и омраза.
Виждах как се кълне, че това е първия и последен път, когато тя ще позволи на някого да я съсипе.
Видях как се изгради характера на това дете. Видях как тя бе готова за живота, а дали не бе твърде малка?
Дали не бе още твърде крехка и неопитна? Само времето можеше да покаже това...

Да...

Да, понякога говоря повече, от колкото трябва.
Да, понякога прекалявам със шегите.
Да, понякога нарочно дразня хората около мен.
Да, понякога съм адски лигава.
Да, понякога мисля единствено за себе си.
Да, понякога се цупя за най-малкото нещо.
Да, понякога мрънкам за щяло и нещяло.
Да, понякога съм просто нетърпима... но това съм аз!
И няма да се променя, само защото на някого не му харесва това!
ОСТАВАМ СЕБЕ СИ!

Ако ти...

Кога ще имаш време за мен?! Кога... Когато всичко е прекалено късно? Аз не съм играчка, и аз имам сърце и чувства.

Няма да ти позволя да си играеш с мен. Нито на теб, нито на някой друг.Ако наистина ме обичаше - щеше да намериш време за мен.Ако наистина ти липсвах - щеше да ме потърсиш.Ако това не е някакъв фарс, щеше да е различно.Но ти това няма как да го разбереш...

Me and You

Аз и Ти срещу светът. Ще се справим, защото ще сме двамата, ще сме щастливи въпреки омразата на хората.Само те моля да не ме оставяш, защото оставиш ли ме.. те ще ме прегазят.

First ..

Всеки спомен ме дърпа назад. Всяка мисъл за теб ме кара да се чудя, какво може би щеше да бъде, ако днес бяхме едно. Ти избра да си минало, няма да ти преча... но не очаквай от мен, вечно да се надявам да се върнеш.

...

Седмици наред дори не се сещах за теб.. Бях щастлива.. Дали се залъгвах, или наистина бях.. не знам..Но ето че пак се сетих за теб, пак навлезе в живота ми.. дори без твоя намеса.

Страх ме е...

Страх ме е да си спомня колко щастливи бяхме.. Колко добре ни беше и колко се обичахме.. Страх ме е, защото ще поискам пак да се върна, защото отново ще преглътна гордостта си.. Тази гордост, от която вече нищо не остана... Страх ме е да си спомня...

Тя

Тя беше от момичетата, които трудно можеше да имаш.. и не защото се прави на недостъпна, а защото я беше страх да не я нарани някой. Понякога й беше толкова самотно, но така и не позволи на сърцето си да обича.. докато не се появи Той. Той не беше нищо особено, не беше от онези, които са били със 100 момичета, не беше от ония, които имат много.. но той имаше едно, което тя поиска - сърцето му.