Наивница.

Позволих си да се доверя отново... Естествено - на грешния човек.
"Обичам те!"
"Знам, че те боли.. с мен няма да съжаляваш."
"С мен ще е различно, ще ти докажа."
"Единствена си ми!"
И накрая какво? .. Нямам думи да опиша разочарованието си. Нямам думи да опиша как се почувствах... Мислех си какво ми казваше, хиляди празни думи, хиляди лъжливи думи...
Признавам си, че му повярвах.. колкото и да се опитвах да го предотвратя това, но... Но лъже красиво. А може би аз се нуждаех от тези думи тогава. Може би търсих рамо, на което да се опра, рамо, което да ме накара да се почувствам по-добре и да забравя всичко.
Мислех, че го бях намерила. Мислех, че той ще ми помогне.... Даде ми време, даде ми време, което друг не би ми дал. Даде ми надежди.. надежди, от които тогава се нуждаех. Даде ми всичко, което тогава ми липсваше...
Всичко, за което копнеех от друг човек.
Нямах доверие в него.. знаех, че може да се случи подобно нещо. Знаех, че може да ме нарани.
Но думите му... Повярвах му. Изгради малка стена от доверие. Накара сърцето ми да бие като лудо, накара замрелите пеперуди да разперят крила и да се бушуват в стомаха ми. Накара ме да копнея за целувките и прегръдките му. Накара ме да повярвам в лъжите му. Накара ме да направя всичко това за сравнително малко време.
А накрая... накрая я разби. Сърцето ми.. нямаше големи поражения по него, тъй като беше все още на парчета, но душевната болка... това, че може би скоро няма да се доверя на друг е тъй болезнена... Откъсна перата на пеперудите, накара ме да се погнуся от целувките му, да не искам да знам какво е в прегръдките му. Накара ме да съжалявам, че му дадох шанс.. че бях с него. Губела съм си времето.


Трябваше ли да мина през това? Със все още кървящо сърце да изпитам още едно разочарование? Нужно ли беше?!! Достатъчно боли! Достатъчно се мъча!
Трябваше ли по дяволите...