Well... I...

Преди спомените за теб ми носеха утеха. Чувствах се добре.
Но сега ме задушават. Сякаш бодлива тел е увита около гърлото ми.. и всеки път, когато спомените изплуват - някой стяга тази тел.
И боли!
И кърви!
И викам!
Но и не се отказвам от спомените.
Не е толкова лесно... Не е като да изтрия някой твой мил SMS, който завършва с "Обичам те"... и който всъщност никога не получих. Не е като да се правя, че не съществуваш. Толкова си истински, че чак нереален.
...Както никога досега.
Говоря си с теб... Говоря с теб с писма, които никога няма да прочетеш.
И всъщност винаги отварям чата си с теб и чакам... просто чакам за едно "Хей, здравей! Как си? Как върви при теб?"
Чакам...
Чакам...
Чакам и чакам...
Ще чакам дълго, нали? I know.
Няма значение...
Липсваш ми, това е всичко.